Мухозоли

Васил Прасков

 

МЪЖЪТ И ЗАТВОРА ИНТИМНО

 

   Има седмици и месеци, в които писането на текстове ме оставя напълно равнодушен. Правенето на литература не ме провокира с нищо. По-скоро ми е смешно. Тогава се самообявявам за щастлив. Отпускам се и живея. Случват ми се далеч по-интересни и важни неща от това да седнеш и да напишеш нещо. Обичам да не подреждам думите, да не ми пука за езика.  Мисля, че това е естественото ми състояние.
Тогава ми остава време и за телевизия. Потапям се за малко в българския тв траш – разбира се с НОВА. Гледам VIP BROTHER – Любо Милчев прави стриптийз и пикае в саксиите, плюе по педерастите с очарователно травеститската си интонация. Галя от Каризма пие минерална вода и казва, че е богоизбрана, защото е направила много в живота. Разправя, че човек трябва да работи върху себе си и да се издига все по-нагоре. В кокаиново-спермените облаци на честния, трудов метросексуален евангелизъм. При нейния Исус, който раздава таланти на провинциалните момичета и момчета, а долу от ада на инквизицията я съзерцава черноочилатата Кристина Патрашкова и умира да я занимава с хейтърската теология на обикновените хора – с подробностите, с това, че нещата не са безвъпросни, че трябва не “още”, а “друго”, докато постепенно я посрине в постдевичите фекалии на отрицателния PR.
Но след VIP BROTHER разследващите инквизитори заговарят за затвора. Наострям уши защото с главния озлочестител на тв съвест и организатора на умилително простовати и наивни гей-оргии Янко Ваташки сме били само преди по-малко от година на една верига. Сега записът на това как изпосталял рецидивист му пее “Доко, Доко” на микрофона хвърля в музиката серафичната медийна аудитория.
Докато си мисля – “Мама ви да еба, просто не сте били там” се сещам всъщност колко сама по себе си е благородна идеята да няма насилие в българските затвори. Хората да се наказват ЧИСТО – по протестантски коректно, без юродивите примеси на разни там анални сватби и погребения. Да – всъщност е страхотно и невъзможно. В затвора е максимално красиво. Разбираш, че няма правила, няма морал. Нищо не съществува. Само Бог и лайна. Всичко е оголено и първично. Там наистина живееш – мъртъв и беззащитен докрай.
   Янко определено ме кефеше – начинът по който се чувстваше като у дома си. Гордата му походка, излъчването му, че всичко е ОК, че нещата са си по местата. Жестокостта в погледа и режещата те като с нож хитрост и интелигентост. Имаше власт над надзирателите – говореше с тях от позицията на невидимото си превъзходство. Предполагам, че винаги ги държеше с нещо.
   Говорехме за поезия – беше влюбен, пращташе смс-и в стихове. Разказваше как при ареста му хората от НСБОП са пребили майка му и са му свили 6-7 бона при обиска. Искрено му се радвах като блъскаше с ръка по стената на килията с ясното съзнание за съществуващите микрофони и крещтеше – “Мръсни ченгета, ебал съм ви майката”. Не знам какво ще му се случи сега – ако изгори покрай съвестта на Нова телевизия ще е защото записите от купоните му са качени в интернет. Тоест близките на набедените порнозвезди на райета са ги видели в разни неособено стандартни за външния свят псевдосексуални ситуации.
Табуто е нарушено – в затвора може да ти се случи всичко, важното е нищо да не излиза навън. Моят приятел Мишо караше жена му да му носи презервативи на свиждане, за да не лепне нещо от аналния секс. Грижеше се после да не я зарази. Но такива като него са рядкост. Повечето затворници лапат пишки и после се усмихват на близките си на свиждане. Правят се на мъже, твърди са, дават кураж. Когато казах на един надзирател с изнасилена усмивка – “Слушай кво, тука май доста ще ме ебат” той започна с бащинските поучения – “Спокойно, навън нищо не излиза”. “Тука си е за тука”.
   В затвора бият и чукат за развлечение. Просто нищо не се случва, човек се озлобява от липсата дори на елементарно отчаяние. Повечето престъпления са скучни и безмислени като повечето “наказания”. Трябва нещо да се случва – животинско, страстно, грозно и даващо живот. Лицемерието на света отвън, тоталните чекии, липсата на любов са опияняващи. Полицаите, които крещят и бият по-беззащитнте затворници и се подмазват на мутрите, внасят им дрога и всичко, което би могло да се продаде или купи. Съдиите, които са много отворени пред някои неграмотен циганин и чийто тарифи винаги се знаят, както и адвокатите чрез, които консумират финансовите измерения на обществения си статус.
   Достоевски разбира се е написал, че без Бог всичко е позволено. Номерът е, че и с Него всичко е възможно. Без изключение. Когато виждаш как полицаи пребиват човек с катетър в пикочния мехур или красива джебчийка в районното за да направи самопризнания или как някой се насира на члена на млад наркодилър и после си бие главата от безизходица и самоомраза рано сутринта в стената. Как хора на по 20-30 години с лекота си режат вените и пият конски дози приспивателни с надежда всичко поне да свърши… та наистина какво по-банално и вярно нещо би могло да бъде изръсено в случая, от това, че само любовта задава някакъв смисъл. След затвора, когато някой ми заговори за доброто, ценностите и морала изпитвам почти физическо отвращение, преди килиите тези неща ми бяха само смешни.
   Онзи ден в VIP BROTHER  гейове, културисти и манекенки публично хлипаха защото им пуснаха запис от приют за кучета. За нерадостната съдба на изоставените домашни любимци. Бившият вокал на Д-2 пък спаси тригодишно момиченце от удавяне в басейна. Естетиката на хуманизма е винаги фотогенична. Все пак е яко, че защитниците на доброто са разбрали, че да те изклати Ваташки е далеч по-пречистващо. Вярвайте ми, удоволствието от това е не по-малко достойна лична и обществена кауза.