Мухозоли

ЛЪЧЕЗАР ЛОЗАНОВ

 
     

Интелектуалното лицемерие и лексикалното агрономство

   Предисторията на този превод започна поне преди няколко години при един разговор с Алек Попов. На него дължа вътрешната интрига за магнита Соукъл. Доколкото си спомням, поводът тогава беше издаването на първия бр. на вестник “Аудитория”, барабар с едноименното списание, с което търсехме брод сред постмодернистката каша (или по-вярно епигонската и имитация на родния литературен терен), където спекулата с наукоподобни терминологии е вопиюща. Един от замислите тогава при създаването на редколегията беше “Аудитория” да не се превръща терен за последователни съмишленици, осъществяващи еднопосочна линия на развитие. Имах намерение тя да стане терен за диалог между индивидуални модели поетика, които изразяват основанията си за подобно мислене в двубой, като придаването публичност на самите текстове е само илюстрация към модела и неговите основания.

   В динамиката на “сраженията” ми се струваше, че ще се стимулира аналитично отношение към сърцевината на идеите, заложени в даден поетически текст така, че не всяко “неясно”, “многопосочно” и терминологично обговорено послание, ще изглежда престижно, само защото спекулира с имитационни структури.
Както и да е, замисълът на издателите беше друг и след горещите дебати и ентусиазма на първия брой вестник и няколко броя списание, “следаприлската” геронтофилна измет плячкоса квато мърша беше останала по страниците му и всичко свърши с един некрофилски дебат между мен и Кирил Гончев (4-ти брой на списанието), а аз бях лично уволнен от Петьо Китински). Преди това обаче успях да обиколя неколко имена които ценя, (сред които Георги Рупчев – тогава много болен вече и Алек) за да се опитам да организирам постпостмодерна кауза, която аз поне си представях като ренесанс, разбира се на по-високо ниво на същинския модернизъм, чийто социално-инженерен патос ми допадаше далеч повече от постмодернистката версия за малкия разказ и гъмжилото от координатни системи, маскирани под толерантност на гледните точки. На постмодерното по моему липсваше гръбнакът на личната отговорност, който прави достойнството на литературата. Многото игра с чужд интелект у нас почти винаги е мимикрия, че в главата ти няма нищо собствено.
   Идеята общо взето за обща кауза пропадна, но оцеля убеждението, че играта с наукоподобни обговаряния, особено на оперативната литературна критика в най-популярните литературни издания е обществено лицемерие за неграмотни викториански възпитани литератори. Не зная дали Алек Попов все още помни, но неговата версия за позицията на Соукъл, макар и схематично нахвърляна и с много условности, заседна в мен и ме накара да поразровя руски преводи в Интернет, понеже равнището на английския ми е далеч от това да се справя сам с подобна мисловна материя. Така или иначе, за да си доставя книгата, ми бяха необходими близо 5 години, като замисълът (една от многото позиции в “Мухозоли”) беше да стане една от платформите на сайта. Групата “Рамбо 13” и сайта “Мухозоли” дойдоха като реакция на това, че ни изритаха от “Аудитория” и нямахме инструмент да се гаврим с обществения и в частност с литературния конформизъм. Разбира се на българска сцена лигата на литературното лицемерие, изразена в метафоризирането на аналитични понятия, терминологии заимствани от всякакъв наукоподобен (не толкова в физико-математическа посока) репертоар, мирише по-зле. Защото обговаряйки френските интелектуалци “измамници” Соукъл ни принуждава да се замислим поне, дали задълбаването в сериозни математико-статистически теории не си струва и дали пък не би било шанс в противовес на литературното скудоумие. Да доказваш, че някой спекулира, съвсем не значи, че се отрича възможната връзка между поетиката и научните и симетрии в част от математико-емпиричната територия на познанието. Или поне подобна дискусия е много полезна за дървените литературно-философически дръгнения, с които литературната ни гилдия мастурбира. Грубото, лайняно мелодраматично социологизуване, от което боледуват поне от вазово време поколенията, намери някакво епигонско, имитационно заиграване с екзистенциални трошици, изкълвавания на просото, около които се оползотвориха финансови помощи за “проекти”, пърформанси и други налудничавости, в които въобще автентизъм не се случва. “Мухозоли” се опита да разсече този пъзел. За да стане преводът на книгата “Интелектуалци-измамници” факт, разделих главите на 5-6 членове от сайта със задачата всеки да преведе главата, коментирала едно от известните постмодерни имена в книгата. За съжаление част от мухозолците не пожелаха да преведат Соукъл поради вътрешната си предубеденост към неговия тип мислене, а други просто от липса на време. Трябваше ми близо година, докато попадна на прецизното отношение на Георги Александров, който направи текста български. И все се надявам, че усилието му ще даде шанс на оскъдния ни пазар на идеи, да се очисти от мъглата, като се постави на видимо място модел за отношение към лицемерието.  Нашенският литератор не вярва на събитията, които го заобикалят, той си сверява винаги часовника с това, дали френската, немската, американската или руската традиция вече не са узаконили нещичко на световната витрина. Затова стана възможно да се ахка за “особените” събития като “Лолита” на Набоков, затова ЛВ можеше да направи броеве за поетите хомосексуалисти и да си чеше езиците след това на ред публични обговаряния или по дърво и камък да се търси псевдолесбийска поетеска, каквато и до ден днешен не се появи (да оползотвори някоя и друга пара), и в същото време бойлавърството на Васил Прасков насра (с 3 изключения засега) посредством тотално омълчаване, видима срамежливост и неудобство целият български роден интелектуалец. Окалпазани го насред претенциите му за много сложност и вътрешна екзистенциална освободеност.
   Соукъл не само сваля дрехите на интелектуалното лицемерие и преиграна интелектуалност. Той ни кара да мислим, че дори у нас интелектуалците-измамници са с далеч по-ниско качество от елитните циркаджии по света и ако другаде събличането им напряга разгадаването на проблеми, при нас е само прозявка на носталгични градинари от плод-зеленчука на лексикалното агрономство.