Мухозоли
 

Калин Коев

 

Социализъм с китайски черти


    И най беглото съпоставяне на Китай със Запада показва че става дума за два свята, развили се по различен начин в исторически, философски, културен, социален и икономически аспект. Въпросът в какво се състоят тези различия едва ли би интересувал някого извън тесните кръгове на учените и на ненужно любопитните, ако не бяхме съвременници на китайското икономическо чудо, което продължава вече 30 години и което там наричат „социализъм с китайски черти”.


    Между 1405 и 1433 г., в епохата на династията Минг, китайският мореплавател Джън Хъ извършва седем пътешествия по южните брегове на Азия и източните на Африка, достигайки до остров Мадагаскар. Флотата му се състои от 300 кораба, само на палубата на един от тях биха могли да се поберат лодките на Колумб и на Великия адмирал на Индия и Индийския океан - Вашку да Гама. Мореплавателят предвожда 30000 мъже, между които: 7 евнуси, 700 държавни служители, 180 лекари, 5 астролози, 100 гадатели, 100 билкари, ковачи, дърводелци, шивачи, готвачи, счетоводители, търговци и преводачи. Целта е да се научи всичко, което може да бъде научено, да се купи всичко, което може да бъде купено, и най-вече подправки, храни, платове и аромати, колкото се може повече екзотични аромати. Те не грабят, не поробват, не убиват. След последното пътуване издигат каменна колона, върху която Джън Хъ нарежда да изпишат: „Преплувахме сто хиляди ли из безкрайни морски ширини. Посрещахме вълни огромни като планини, изникващи изпод небето. Вторачвахме се в синята прозрачност на леки изпарения, обгръщащи далечни брегове. Ден и нощ, летяхме с нашите платна като носени от бели облаци.”
    По това време в Китай вече отдавна са изобретени компасът, корабният рул, барутът, механичният часовник, хартията, печатницата, типографията, банкнотите, лятото желязо, многоредовата сеялка, железният плуг, изкуствените торове, чадърът, тоалетната ароматизирана хартия, сеизмографът, газопроводът, кибрита, очилата, хвърчилото, десетичната бройна система, текстилната совалка, шлюзът, висящите мостове, турбината, вентилаторът, светещите бои, ракетите с твърдо гориво, верижната трансмисия, арбалетът, порцеланът, коприната, чаят, бонзаят, златната рибка... Пътешествията на Джън Хъ съвпадат с апогея на китайската цивилизация, оттам насетне започват векове на упадък. Упадъкът ще продължи чак до „Големият скок напред” (1958-1961), довел до гладна смърт около 30 милиона китайци и до китайската културна революция (1966-1976) на Мао Дзе Дун, с която окончателно се срива провежданият до тогава модел на социализъм.
    Много от споменатите изобретения са описани и пренесени в Европа от Марко Поло и последвалите го пътешественици. Шейсет години след последното пътуване на Джън Хъ Колумб открива Америка, което дава началото на европейската колониална експанзия. Богатствата, донесени оттам, ренесансовият дух и в не малка степен познаването на китайските изобретения са в основата на най-бляскавите векове от европейското развитие.
    Китайците постигат житейската мъдрост, подобно на изграждането на здание, опряно на три устоя – Кунфуцианизъм, Даоизъм и Чан-будизъм. Kонфуцианиазмът, по същество, е морална доктрина, чието ядро е семейството. В семейството трябва да цари спокойствие, човечност и синовен пиетет. То, от своя страна, е парадигма на държавата и нейното управление. Императорът трябва да е центърът на свободата и спокойствието, в които хората живеят и работят - колкото по-малко се намесва в управлението, толкова по-добре управлява той. „Изкуството да се управлява, може да се сравни с Полярната звезда, тя стои на своето място като че ли безучастна, но всъщност дава посоката” – разказва Конфуций.
    Даоистите плетат своите разбирания в сянката на неучастието и съзерцанието, превръщат ненамесата в хода на нещата в основен принцип на своето поведение - „Мъдреците не оставят следа след себе си”. Дао, обектът на техните стремежи, е богата на смислови значения идеограма и означава: път, посока, но също и намерение, чувствителност, спонтанност, живот... „Една нощ Жоу сънува, че е пеперуда. Пеперудата весело летеше насам натам, без да знае, че всъщност е Жоу. Събудил се изведнъж, Жоу разбра, че е Жоу. А всъщност как е точно? - Жоу беше сънувал, че е пеперуда, или пеперудата беше сънувала, че е Жоу? Та нали между Жоу и пеперудата все пак има някаква разлика. Това се нарича мутация на нещата.” Тази история разказва мъдрецът Жуанг Дзи 2300 години преди появяването на сюрреалистичните идеи на Андре Бретон в Европа. Казано накратко, конфуцианизмът е моралната догма, а даоизмът е поетичното осмисляне на живота. Впрочем в Китай никога не се изразяват така абстрактно и сухо, те казват – „Истинският китаец е конфуцианист през деня и даоист през нощта”.


    Будизмът е пренесен от Индия в Китай през V век от н.е. и кристализира в Чан-будизъм през VII век. Може да се твърди, че учението на Буда е кодекс за поведение и медитация, които помагат на човека, следващ учението да постигне освобождение (нирвана) от житейската неудовлетвореност, която неизбежно възниква от трудностите на ежедневието. Буда не е бог (най-малко в смисъла на Чан-будизма), всеки може да се превърне в Буда, стига да съумее сам да извърви пътя. Поради голямата идейна близост между Даоизма и Будизма тези две учения постепенно се сливат като в резултат се появява Чан-будизмът. Будизмът не е пренесен в Китай с огън и меч, просто китайците харесват идеите, но не ги приемат сляпо, преосмислят ги от позициите на своята култура. Използвайки съвременната терминология, може да се каже, че Чан-будизмът е Будизъм с „китайски черти”. Новите идеи възникнали от сливането на Даоизма и Будизма са заразителни и постепенно се разпространяват из Азия – Япония, Корея, Виетнам. В тези страни има силно влияние и конфуцианизмът.
    Знае се, че идеите са едновременно причина и следствие на идиосинкразията на дадена група хора. Сравнителният анализ между западната философия и ученията на китайските мъдреци, показва съществени различия между тях. Изобщо в Китай едва ли може да се говори за философия, в много случаи става дума за мъдрости предадени под формата на поучителни и занимателни истории, в които елегантността и краткостта на изказа е особено важна. Жаунг Дзи (един от тримата големи на таоизма), говорейки за себе си в трето лице, обяснява: „Той се изразява посредством странни истории с абсурден език и неочаквани обрати... Никога не одобрява или критикува... Неговите многобройни и разнообразни разкази съдържат чудесии и парадокси заслужаващи размисъл...” В пълен контраст, западната философия създава теории със системна аргументация. Западните философи обикновено си служат с дедуктивния метод при изследване на различните феномени и често пледират че принципите от които изхождат са абсолютни. Източните мъдреци не издигат ненарушими принципи, за тях житейската практика е основният критерий – „Принципите са сняг, който вали върху огъня на живота”. Западната етика често изисква по-голяма защита на индивидуалните интереси от тези на колектива, което от конфуцианска гледна точка е недопустимо. Изобщо конфуцианците, в сравнение със западните етически схващания, изискват: да си по-скоро възприемчив отколкото агресивен, по-често да следваш, отколкото да водиш, да си повече гъвкав и готов за промени, отколкото твърд и защитаващ отнапред установени принципи. Таоистите дори се отказват да концептуализират доброто и лошото, правилното и неправилното. Лие Дзи (един от тримата големи на таоизма) разказва: „В Сонг живееше един гледач на маймуни. Той имаше твърде много маймуни, понеже много обичаше маймуните. Разбираше желанията на маймуните и маймуните разбираха своя господар. Но дойде трудно време, в което не достигаше храната. Тогава гледачът на маймуни отиде при своите питомци и им каза – Ще ви бъде ли достатъчно, ако ви храня с три кестена сутрин и четири кестена следобед? Маймуните запищяха и заподскачаха, побеснели от недоволство. Добре - каза гледачът. - Ще ви давам четири кестена сутрин и три следобед. Маймуните се зарадваха и легнаха да си почиват... Без да промени нищо, гледачът предизвика първо гнева и после задоволството на маймуните.” Тук Лие Дзи, с насмешка и ирония, направо се отказва да разисква въпроса за доброто и лошото за правилното и неправилното.
    Макар и много бегло разказан, това е историческият и културен контекст, в който Китай от 30 години насам провежда икономически реформи.
    
    Съществува консенсус между сериозните съвременни икономисти, че капитализмът е икономическа система която осигурява бързо икономическо развитие, но разпределението на благата в една или друга степен не е солидарно. В същото време се признава, че социализмът е икономическа система при която се осигурява сравнително солидарно разпределение на благата, но икономическото развитие не е ефективно. Има съгласие, също така и по въпроса, че съществуването на свободен пазар е основният фактор за постигането на ефективна икономика. Струва си да се анализират малко по-подробно споменатите тези, доколкото те крият ключа към разбирането на китайските икономически реформи.
    Капитализмът се дефинира като икономическа система, в която съществува преобладаваща частна собственост върху средствата за производство. Обикновено се добавя като атрибут на капитализма и съществуването на свободен пазар, при който цените при обмяната на стоки и слуги се формират свободно във функция от търсенето и предлагането. Това обаче не е правилно, макар че съвременните западни капиталистически страни имат икономики в които функционира, в някаква степен, свободен пазар. Има примери на капиталистически икономики, при които цените са в голяма степен контролирани от държавата – Испания по времето на франкизма. Изобщо, трябва да се отбележи че при съвременния капитализъм нито средствата за производство са изцяло частни, нито пазара е напълно свободен. Всъщност, в степента на държавна собственост върху средствата за производство и в степента на контрол върху пазара се състоят различията в икономическите тенденции на западните страни. Социалдемократите пледират за по-голямо държавно присъствие и в двете сфери, докато икономическите либерали настояват за тъкмо обратното.
    Социализмът се дефинира като икономическа система, при която държавата владее основната част от средствата за производство. Към тази дефиниция някои от теоретиците на социализма добавят като атрибут на системата и пълния държавен контрол над пазара и ценообразуването. Този именно модел се инсталира и проваля в страните от съветския блок, както и в Китай през периода 1949-1978 г. Впрочем нобеловият лауреат за икономика Пол Самуелсон съвсем наскоро каза: „Маркс, Ленин и Сталин бяха недодялани икономисти. А Мао е много по-некадърен и от тях.” Идеята, че свободен пазар може да има и при социализма е стара. Първият подобен модел е разработен през 1908 г. от Енрико Бароне, по-късно се появяват и работите на Ланж, Тейлър и Дикинсън.
    Може да се заключи, че нито свободният пазар е атрибут на капиталзма, нито държавно контролираният пазар е неделим от социализма. И при двете икономически системи пазарните отношения са въпрос на политически и управленченски избор. До 1978 г. обаче никоя държава не беше реално опитала да комбинира държавно владеене на средствата за производство и свободен пазар. Това прави в Китай Дън Сяо Пин.
    „Икономическото планиране е свойство не само на социализма, защото икономическо планиране има и при капитализма. Пазарната икономика не е само свойство на капитализма, защото една социалистическа страна също може да има пазарна икономика. Икономическото планиране и пазарната икономика са само икономически инструменти. Есенцията на социализма е друга - да се освободят и развият производителните сили, да се ликвидира експлоатацията, да се елиминира поляризацията и в крайна сметка да се осигури просперитет за всички”, казва Дън Сяо Пин. Както в случая с Чан-будизма, Китай успява да асимилира и направи неповторимо свои, идеи привнесени отвън. Фактите около китайските икономически успехи са известни. Тук може да се каже само, че в реални изражения за 30 години БВП на Китай нараства 17 пъти, а реалните доходите на населението 10.


    Зад впечатляващите цифри се крият и множество проблеми. Някои от тях официално се признават, а други не. Според плановете на китайските ръководители Китай ще се превърне в средно развита индустриална държава едва през 2050 г. Очевидно, още е твърде рано да се правят окончателни изводи за икономическото бъдеще на социализма с „китайски черти”.
    По-доброто икономическо положение на китайците отприщва и желанието им за повече лични свободи. Конфуцианската морална традиция да поставя колективното над индивидуалното, успява за сега да тушира този проблем. Какви решения ще предложат китайските политици предстои да се види. Една първа крачка е възможността да се създават политически сдружения паралелни на китайската компартия, които обаче трябва да признават ръководната й роля. Въпреки незадоволителността на тези стъпки, икономическите успехи дават основание за търпение, ако не на западните либерали, които настояват за западен модел демокрация в Ирак, Иран и Китай, то поне на много китайски хора, които гордо се тупа в гърдите застанали пред инженерните чудеса, построени за олимпийските игри в Пекин.
    Съществува старо китайско разбиране, според което китайките са толкова по-изящни, колкото по-малки са техните ходила, които трябва да приличат на пъпката на лотос. За да постигнат този идеал за красота, майките пристягат крачетата на 6-годишните си дъщери, като подвиват всичките им пръстчета, освен палчето, назад под ходилото. Това продължава няколко години, докато подвитите пръстчета се счупят и сраснат с ходилото. Ситните и неуверени стъпки на китайски дами от едно време се дължат не някакво специално възпитание, а защото с ходилце дълго 7-8 сантиметра е трудно да се върви. От 1951 година тази практика е забранена. Вероятно днес това позволява на китайците да вървят по-уверено по избрания път с китайски черти.
    Хермант Адлакха, индийски професор от университета Джавахарлал Неру в Делхи, казва – китайците ни помогнаха да разберем, че не всички пътища водят към Рим, че някой от тях стигат и до Пекин и може би съвсем скоро и до Делхи.
    
    Калин Коев
    
 

   Калин Коев е роден е в София през 1952 г. Завършва ВИАС през 1978 г. и е доктор на науките от 1985 г. Последователно е ръководител обект на Белмекен, главен асистент във ВИАС, научен сътрудник в университета на Кантабрия – Испания и служител в испанската държавна администрация. Има над 90 научни и технически публикации, на български, испански, английски и руски езици, както и други в средствата за масова информация.